Много дъжд се изля от първата ни среща. Много думи ги отнесе вятъра, други останаха неизказани, а по-болезнените се вкопчиха, като нелечими вируси в душите ни. Странно е, когато се замисля, че ние никога не сме си обещавали нищо. Нито аз на него ,нито той на мен. Единственото нещо, което му казах, е че бих искала той да бъде щастлив. Аз да съм тази, която да го направи щастлив. 2 години по-късно, продължавам да го обичам толкова, колкото и тогава, когато изправен ме чакаше да се появя от някъде. Искрено се надявам поне да съм оставила малка следа в сърцето му, която след време отново да го насочи към мен, защото дневните ни ангажименти с все сили се стремят да разкъсат ръцете, които тогава се кръстосаха в онези тъмни улички някъде из Златоград. А аз, точно в този момент отново се намирам в миналото...